ЛЮБОПИТНО

Яки сцени с кортежи и спортни автомобили в новия български трилър "Хранилка"

25 Януари 2021 • ЛЮБОПИТНО • Автор: Йордан Луканов
Яки сцени с кортежи и спортни автомобили в новия български трилър "Хранилка"

От последната седмица на 2021 г. в книжарниците може да намерите дебютния роман на младия български автор Иван Комита. „Хранилка“ (изд. Книгомания) е достоверна картина за средите на богатите и известните, света на модата и престъпността, като историята се разказва от гледната точка на един милионерски наследник.

По жанр сюжетът и стилът на писане на автора пасват изцяло на определението за трилър. Негов редактор е писателката Ина Вълчанова, която споделя в отзив, че е респектирана от всеотдайността на Иван Комита към писателския труд по време на общата им работа.

„Винаги съм смятала, че българската литература страда от недостиг на добре написани жанрови романи. Този е такъв. Предричам му много читатели“, споделя Вълчанова. Дизайнер на корицата е Тодор Манолов.

Самият автор познава добре света на шоубизнеса, тъй като е действащ пиар и журналист. Бил е и главен букер на една от най-големите модни агенции у нас от близкото минало – „Ексграунд“. В разгръщането на сюжета на „Хранилка“ научаваме интересни факти за над 60 луксозни бранда коли, дрехи, аксесоари и други.

За съвършенството в детайлите като светски консултант на томчето от 432 с. влиза в роля Галина Чолакова, главен редактор на списание Story. Ето и нейния отзив: "Безпощаден и разтърсващ трилър, който ще ви накара да задавате въпроси, да намирате трудни и неочаквани отговори, да се ужасявате... Светът на богатите е твърде беден, за да може да съществува без хранилка."

Главният герой е син на крупен олигарх и собственик на най-големия български тютюнев холдинг. Преживява отвличане и осакатяване, което му причинява сериозна психологическа травма. Глътка въздух е любовта му с модел от известна агенция – споделя чувствата си на романтична вечеря в Дубай, но не след дълго научава за нея шокираща тайна.

Героят се оказва жертва едновременно на богатството и любовта, а цял живот над него тегне властта на доминантната фигура на баща му. В търсене на независимост и щастие попада в нов капан, като приема за свой спътник италианската мафия.

Показността, славата и сексът се превръщат в негови приоритети, а дрогата и алкохолът са отдушник и лек за незарасналите му рани. Екстремни сцени с кортежи и спортни автомобили, предателства, схеми за пране на пари, търговия с наркотици и елитна проституция са не просто допинг за него, а начин на живот.

Ще успее ли да се измъкне от омагьосания кръг? Може ли духовно учение от Изтока да го спаси и да предотврати неизбежния му крах?

Темата за прането на пари е една от най-интересните в романа „Хранилка“. Иван Комита благодари за консултацията си с доц. д-р Боян Славенков – икономически съветник в кабинета на президента Жельо Желев. Реалистичността на сюжета в книгата не е случайна – авторът се допитва до редица адвокати и специалисти от финансовия сектор, експерти от областта на автомобилите, авиацията, корабоплаването, модата, медицината, физиката, часовникарството, частната охрана и дори в нумерологията – символиката на числата и честата им поява им е особено важна за главния персонаж на „Хранилка“.

Сред първите читатели на романа са и журналистът на Георги Тошев и психиатърът и бивш директор на Националния център по наркомании – д-р Пламен Попов.

"България на прехода. Елит и ъндърграунд. Светлина и сенки. Дебютният роман „Хранилка“ на Комитата е пъзел, който читателят подрежда. Динамично повествование, остър сюжет, герои, които (не)познаваме. В тази книга се оглеждат няколко десетилетия, които трябваше да ни променят. Успяха ли? Как? „Хранилка“ е разказ за времето. История отвъд литературата. Размисъл за (не)състоялия се преход." – споделя Георги Тошев, журналист.

"Силно въздействаща история за пътя до наркотиците и страданията, които те причиняват. Капанът на дрогата е еднакво коварен за всяка класа на обществото. Този капан има много входове. „Хранилка“ е ярък пример за един от тях. Изходът от капана е ужасяващо тежък, но не и невъзможен. Романът разкрива и една от малкото възможности за това." – смята д-р Пламен Попов.

Иван Комита днес е собственик на пиар агенция. Малцина знаят, че е правнук на революционера Иван Хасъмски, близък съратник на Васил Левски. Създател е на кампанията „Модерно е да се чете“, която от старта си през 2019 г. набира хиляди последователи в социалните мрежи. Инициативата е подкрепена от редица писатели и от над 30 популярни личности, което бързо я прави успешен начин за популяризиране на книгите и четенето сред младите хора.

В първия си роман „Хранилка“ Иван Комита влага и някои от личните си преживявания, опита от професиите си, борбеността, заложена в рода му, както и вярата, че възприемането на мъдростта от Изтока може да трансформира всеки в духовен план.

С посвещението в книгата: „В памет на момчетата, на които дрогата отне живота“, авторът си спомня с болка за приятелите и съучениците, които са починали вследствие на наркотична зависимост, но преди всичко отправя послание към публиката си за зависимостта към дрогата, която се създава много лесно в средите на богатите и известните.

Иван Комита е преминал през академията по творческо писане „Заешка дупка“, като някои от големите имена в българската съвременна литература – Здравка Евтимова, Владимир Зарев, Дарин Тенев, доусъвършенстват писането му и го насърчават като един от най-обещаващите млади български автори.

„Хранилка“ се разпространява по книжарниците от 25 януари. Най-нетърпеливите читатели, поръчали предварително онлайн, вече получиха своите екземпляри с автограф и послание от Иван Комита.

„Хранилка“ - Иван Комита, откъси:
"...Излязох от стаята. В нея се случи нещо, което бе прецедент в историята не само на този, но и на всички хотели по света. (…) Когато вече бях в коридора, душевната болка изчезна и на нейно място, преди следващото усещане, се появи една страховита междинна тишина. В нея чувах само учестените удари на сърцето си. То сякаш ми шепнеше: Стига! Познавах добре тази тишина. Тя вещаеше помитаща буря. В тази кратка пауза усещах, че пружината на емоциите ми, започнала да се разтяга от седмица, сега бе достигнала своя предел. Затова очаквах да отприщи цялата натрупана в нея енергия под формата на тежка криза.
Погледнах ръката си. Кръвта още стоеше по кокалчетата. Забърсах червената лепкава течност в дънките си, осъзнавайки, че заличавам последното, което ме свързва с Никол. Но въпреки това го сторих. После повдигнах глава.
Повдигнах я, но колкото можеше да го направи човек, който тъкмо е претърпял тежко поражение. И тръгнах. В далечината Игор се беше изправил. Крачех по дългия коридор, но имах усещането, че не изминавам никакво разстояние, а просто стоя на едно място. Пространството пред мен се разтягаше като телескопична тръба. Само след миг вече не виждах края му.
Продължавах да вървя, по, както изглеждаше, безкрайния ми път към асансьорите. Усещането беше като за плаване в дълбока и спокойна вода. Изведнъж се появи далечно, глухо бучене. Докато се спусках по течението, с всеки изминал миг то се усилваше все повече. След малко пред очите ми се показа това, което е неизбежно да има на пътя на една река, когато наблизо се чува бучене – водопад. Грохотът на хилядите кубични метри вода, разбиваща се долу, се чуваше все по-силно. Ръбът застрашително наближаваше. Започнах да плувам в обратната посока, но водната маса безмилостно ме влачеше към фаталния край. Не можех да се спася. Малко преди да го достигна, стиснах очи. Кой иска да гледа последните мигове преди смъртта си. Никой. Тогава полетях.
И започнах да падам надолу. В следващия момент, по-скоро от очакваното, тупнах, но не във вода, а на земя. Усещах болката, както и твърдата повърхност с гърба си. Осъзнавах мисълта си. Това означаваше, че съм жив. Тогава отворих плахо очи. Намирах се отново в коридора на хотела. Докато се взирах в тавана, размазан човешки силует ме прескочи и подмина. (…)
– Жоро, добре ли си? – чух гласа на Игор. – Дръж се за мен!
Охранителят се провря под дясната ми мишница, така че да се опра на него, и ме повдигна. После ме завлече по коридора и след като подминахме асансьорите, влязохме в тоалетната вляво. На мивката Игор отвъртя крана на студената вода до края и пъхна ръката си отдолу.
– Дръж се, момче! – рече той, докато явно изчакваше да стане достатъчно студена. – Ще се оправиш.
– Портфейла! – казах. – Извади го! Веднага!
– А, не! Никакви портфейли. Глупости няма да правиш. Сега ще те оправя бързо по моя начин.
– Дай ми портфейла!
– Навремето в казармата припадналите ги свестявахме с кофа вода и ритници – продължи той, като се преструваше, че не ме чува. – Знаеш ли колко добър ефект има това…
Преди да успея да кажа нещо, Игор засили към лицето ми първата шепа с вода. Така я стовари, че пръстите му се удариха в бузата ми. Чист шамар. Същевременно ме придържаше здраво напред с лявата си ръка, така че да не падна или да му избягам в опит да стигна до кокаина.
Плискането и скритите в шепите с вода шамари започнаха. И така той продължи, докато не ме намокри чак до кръста. Въпреки че немалка част от изтичащата от чешмата вода попадаше по мен, силната струя постепенно успя да изпълни мивката, над която бях приведен. В средата бе започнал да се образува водовъртеж. Погледът ми веднага бе привлечен от малкото чудо на физиката. Постепенно то погълна съзнанието ми в хипнотизиращ въртелив танц. Не след дълго вече си представях, че съм паднал от онзи водопад и сега съм повлечен от водовъртеж към дъното на вира. Там, долу, се виждаше процеп, откъдето струеше ослепителна светлина. Адът! Изплаших се. Изведнъж с колкото сила имах отскочих назад и се озовах на крачка от мивката. С отправен към нея ужасèн поглед все още се намирах в здравия захват на руснака и не можех да отстъпя повече.
– Какво стана бе, момче? – рече Игор и като ме стисна за врата, се завря в мен и започна да оглежда очите ми отблизо. – По-добре ли си?
В същия момент с периферното си зрение улових призрачна фигура, която се прокрадна в тоалетната и застана плътно зад гърба му. Направих опит да го предупредя, но непознатият се оказа твърде бърз. Докато се усетя, с едно ловко движение той сграбчи охранителя за ръката в областта над лакътя и без особено усилие го издърпа назад, както личеше, за да го измести от пътя си към мен.
„Похитители!“ – помислих си за втори път тази вечер.

***
ВИП ДЖИГИТ
– Сигурен съм, че така ще направиш – обади се Кристиан, докато си поставяше колана. – Ти си един истински ВИП джигит – преглътна сухо и стисна дръжката на вратата.
– А ти си първият, който си слага колан в тази кола – засмях се. – Газ, момчета! – Тръгваме! – Игор даде наставление по радиостанцията.
Пилотният джип зад нас излезе остро с пълен ляв на платното и препречи пътя на идващите от „Евлоги Георгиев“ коли. Те имаха лошия късмет точно тогава светофарът да им е зелен. Изненадващата маневра на автомобила имаше за цел да осигури чист коридор за потегляне на основната кола в кортежа – моята. Това предизвика небивал хаос на кръстовището, което по принцип бе едно от най-натоварените, дори и в момента да не беше час пик. За да е още по-болезнено за водачите по канала, едното от платната на булеварда беше в ремонт. Чуваха се далечни клаксони на ядосани шофьори, които не можеха да видят кой е препречил пътя на колоната. Останалите, в по-близките коли, не смееха да протестират. Само по мърдащите им се устни можеше да се разбере, че единствената мъжка реакция, която си позволяваха, бе една тлъста псувня. За друго нямаха смелост. Страхопочитанието беше като невидим заглушител на клаксони, чийто обхват стигаше дотам, докъдето се простираше видимостта на водачите.
Когато шофьорът на лимузината се увери, че пътят е безопасен, също с пълен ляв излезе на свободното вече платно и като заобиколи стария джип, потегли церемониално бавно. След като и ескортните автомобили се присъединиха към нас, Алекс натисна рязко педала и двамата с Кристиан се залепихме на седалките. Мощните двигатели на трите коли оставиха оглушителен кънтеж, допълнително усилен от акустиката под Моста на влюбените. Гражданите ни изпратиха с поредната порция възмутени погледи.
Кортежът ускоряваше бързо по булевард „България“ и следваше стриктно правилата за този тип движение. Кола 1 – лимузината, определяше скоростта и посоката. Кола 2 – пилотният джип, следваше неотлъчно Кола 1 на около метър от задната ѝ броня. Пилотният автомобил бе застъпил така съседната лента, че да не позволява изпреварването на кортежа, в случай че се появи някой по-бърз. Но това беше малко вероятно, тъй като онези в София с достатъчно бързите спортни автомобили ги познавах и те нямаше да посмеят. Кола 3 – старото „БМВ“, се движеше зад Кола 2, като следваше същите правила на движение.
– Газ! – заповядах на шофьора, твърдо решен да впечатля букера.
Обаче скован и все така вкопчен в дръжката на вратата, Кристиан не даваше признаци скоро страхът му да отстъпи на други по-силни емоции.
– Газ! – викнах отново.
Когато стрелката премина 150 км/ч, Игор погледна колега си на шофьорското място като намек да не следва толкова сляпо инструкциите ми.
– Газ бе! – развиках му се, защото виждах, че се влияе от шефа на охраната. – Газ ти казвам!
Километражът вече показваше 200 км/ч. Усещах ускорението и галантната вибрация, която създаваше дванайсетцилиндровият V-образен мотор на беемвето. Първият предал пред високата скорост беше хикс петицата. Тя не бе толкова мощна като новите си събратя и не издържаше на тяхното темпо. А и беше безмилостно натискана през годините, което допълнително бе амортизирало двигателя ѝ. Нещо като остарял шампион на сто метра спринт. Другият, който изглеждаше, че също скоро ще се предаде, бе пребледнелият като платно мой асистент. За човек, несвикнал с тези скорости, усещането за 200 км/ч в населено място е много различно от това по магистралата. В града, където пътят е заобиколен от сгради и всякакъв друг вид инфраструктура, нещата се случват доста по-динамично. Инсталираната по поръчка музикална система в беемвето бе допълнителен стимул за високи скорости.
Навлезли в бус лентата, преминахме първото кръстовище с летящ старт. При второто, това с булевард „Гоце Делчев“, се очертаваше нещата да са по-сложни. Отдалече се виждаше, че е задръстено. Реших, че само инцидент може да блокира така трафика в този час. Когато приближихме, полицейските светлини в далечината потвърдиха това. Веднага намалих музиката.
– Игоре! – викнах към охранителя. – Изкарай лампите! (…)
На ключови места в кръстовището се виждаха разположени и няколко патрулки с включени буркани. Униформени полицаи с палки регулираха трафика, като пропускаха на бавен ход само по няколко коли от всяка страна. Ако бях послушал Игор и трябваше да ги чакаме, с това темпо на работа щяхме да стигнем в полунощ. А времето освен пари е и инвестиция в бъдещето.
Когато едно от ченгетата ни забеляза, намести нервно фуражката си и тръгна да тича срещу нас. Изглеждаше смутен, че не ни е видял по-рано. С енергични движения с палката заблуденият полицай спря всички автомобили и започна да ни разчиства пътя. Докато преминавахме през кръстовището, заобиколихме бавно мястото на инцидента.
Кристиан се повдигна от седалката и с ужас огледа смачканите коли. По физиономията му личеше, че вижда себе си из ламарините като краен резултат от шофиране с 200 км/ч в градско. След това се извърна към мен с укорителен поглед. С убеждението, че лошите неща се случват винаги на другите, най-вече на онези с евтините, мачкаеми коли, се провикнах към шофьора.
– Газ! За да не ни оглежда много-много.
Алекс натисна педала и двигателят на беемвето изрева, докато профучаваше снизходително покрай пътния полицай. Като повлече опашката си от двата ескорта, автомобилът се изстреля напред. Това изпълнение събра погледите на всички. По-наблюдателните бързо се усетиха, че колите не са правителствени. Един от тях беше и самото ченге, което ни помогна да преминем.
– Полицаят взе да подскача – информира ни Алекс, който следеше ситуацията отзад. – Вече говори и по радиостанцията.
– Съобщава за нарушителя на колегите – добави Игор с нотка на обвинение към мен.
– Голяма работа – обадих се аз.
Благодарение на специалния ни режим на движение, преминахме също на червено и третото и последно кръстовище с „Тодор Каблешков“. След това продължихме с бясна скорост нагоре.
– Следват ни! – извърна се по едно време Алекс с притеснено изражение.
Всички веднага се обърнахме. В далечината се виждаше една „Опел Астра“ с пуснати буркани, която се напъваше да ни догони. При тази толкова жалка гледка започнах да се смея.
– Не е смешно! – прекъсна ме Игор. – Нали се сещаш, че след малко ще се появят още. Това беше напълно излишно.
Нямаше как да не реагирам и на втория опит да ме злепостави пред Кристиан.
– И какво като се появят? – изрепчих му се. – Престани да мрънкаш! Бързо ще ги разкараме – казах и се извърнах, за да видя преследвачът докъде е стигнал.
Патрулката видимо се задъхваше и не изглеждаше способна скоро да ни настигне. (…)
– Кристиане, какво става бе? Да не се изплаши нещо?
– Ами не – запелтечи той. – Аз такова. За първи път съм в такъв екшън. Като на филм.
– Спокойно бе, момче – усмихнах му се обнадеждаващо. – Всичко ще бъде наред. Тоя Игор само спича положението.
– Патрулки! – извикаха Алекс и Игор в един глас.
Двете патрулки изскочиха от улица „Кумата“ откъм Киноцентъра. След миг вече се намираха в насрещното, за да ни препречат пътя..."





Затвори

Научете всичко! Бъдете първи!

Кликнете на бутона "Харесва ми"!